ФОРМАЛНИ АНАЛОГИИ МЕЖДУ ГЛАГОЛНИ КОНСТРУКЦИИ, ИЗРАЗЯВАЩИ СЛЕДХОДНОСТ

Вече неведнъж са изтъквани семантичните сходства между формите за бъдеще време, от една страна, и тези за повелително и условно наклонение. Безспорно и в двата случая става дума за изразяване на предстоящи действия, само че по различен път. При императива и кондиционала следходността на събитието е константна величина и се сигнализира имплицитно / непряко / на базата на спецификата в значението им. Съвсем друга е целта на темпоралната грамема бъдеще време. Чрез нея езикът търси експлицитно граматическо изразяване на предстоящите действия спрямо момента на изказването или спрямо друг лингвистичен ориентир. Интересното тук е, че през историческия си развой много малка част от познатите ни езици са успели да граматикализират значението следходност. Обикновено то се е сигнализирало описателно – най-често, когато към основния глагол се употреби модален от типа на искам, имам, трябва, носещи семантичните нюанси желание, необходимост, наложителност, възможност и т.н. Тези значения на помощните глаголи вероятно са причината в повечето индоевропейски езици да не съществува фиксирана граница при изразяването на футурните темпорални и футурните модални грамеми, тъй като става ясно, че между тях е налице инвариантна семантика.

Горните обобщения не се отнасят за съвременното състояние на българския език. При него вече откриваме форми за бъдеще време – ще пиша, ще съм писал, достигнали крайния етап на граматикализацията си. Очевидна е тенденцията към установяване на единен формален показател ще / наследник на старобългарския глагол искам / за всички типове неотрицателни футурни форми. Отрицателните пък са маркирани с по-голяма фреквентност от частицата няма / отколкото с не ще /, произхождаща от старобългарския глагол имам – няма да пиша, нямаше да пиша и т.н.

Добре откроени са и формите за повелително и условно наклонение. При тях е характерно наличието на два типа изразяване – синтетично и аналитично. В нашия случай интерес ще представляват аналитичните конструкции от типа нека пиша, да пиша, нека да пиша, отнасяни традиционно към парадигмата на повелителното наклонение, както и формите от типа бих писал, би писал, би писал, бихме писали, бихте писали, биха писали, единодушно приемани от изследователите като основни за българското условно наклонение.

Прави впечатление аналогичното формообразуване на разглежданите грамеми. Най-голяма е близостта при футурните и императивните конструкции – срвн. ще пиша – нека пиша. И двата типа са аналитични – съставени са от частица плюс спрегаем глагол или евентуално причастие. При граматически по-натоварените форми участие могат да имат още един или повече спомагателни глаголи или частицата да: щял съм бил да съм писал; нека да пиша, нека да съм писал и т.н. Горните примери са показателни и за нещо друго – далеч не всички съчетания за изразяване на бъдеще време или повелително наклонение са стигнали днес последния етап в еволюцията си. Така например формата нека да пиша е излишно / редундантно / усложнена и занапред употребата ú вероятно ще се редуцира до нека пиша или да пиша. Формите за бъдеще време пък ще се стремят към пълна десемантизация на спомагателния модален глагол, достигайки до неизменяемите ще и няма, функциониращи в съвременния български език като формални показатели за темпорална следходност. Това би трябвало да означава развой на формата от типа щял да пише към ще пишел или развой на щях да пиша към ще пишех или щеше да пиша /вторият тип конструкции с неизменяем десемантизиран компонент нямаше вече са налице при отрицателното бъдеще относително време – нямаше да пиша, нямаше да пишеш, нямаше да пише, нямаше да пишем, нямаше да пишете, нямаше да пишат /.

Очевидната формална близост между бъдещето време и аналитичното повелително наклонение трябва да има своето научно обяснение. Според нас тя е резултат на инвариантното значение на разглежданите грамеми. Ще припомним още веднъж, че частиците ще и няма произхождат от старобългарските модални глаголи искам и имам. Семантиката им е сродна с тази на наклонението конюнктив, изразяващо желано, необходимо действие от гледна точка на говорещото лице. Според редица изследователи в българския език това значение се носи от включваните в императивната парадигма форми от типа нека пиша, да пиша, нека да пиша / вж. Георгиев 1991, стр. 341-342; Маслов 1981, стр. 241 и стр. 278 /. Впрочем извън всякакво съмнение е фактът, че повелителността при формите от типа пиши – пишете е много по-силна и именно те са същинските за българския императив. Що се отнася до аналитичните конструкции, бихме се солидализирали със становището, че те са по-скоро конюнктивни и сигнализатори на семантиката им са частиците-морфеми нека и да. Какво се получава на практика? В един по-ранен етап от развоя на българския език описателните форми за бъдеще време, които са били от типа искам да пиша, имам да пиша, са изразявали следходността на събитието на базата на конюнктивната семантика на модалните спомагателни глаголи. Днес произлезлите от тях частици ще и няма са формообразуващите морфеми за неотрицателното и отрицателното бъдеще време и са носители единствено на значението следходност на действие спрямо ориентационен момент. Оттук следва, че при формите от типа ще пиша, а също и при ненапълно граматикализираните щях да пиша; щял да пише, модалната семантика вече не се изразява по граматичен път. Тя може да се долавя само имплицитно / скрито, вторично / на базата на хипотетичния и иреален характер на бъдещето време. Въпреки това обаче общото в генезиса на частиците ще и няма и частиците нека и да е причина за сходната им семантика и съответно за формалната близост между темпоралните и модални конструкции, в които те са съставни компоненти на съвременния етап на българския език.

Тук е мястото да отбележим и включването в парадигмата на т.нар. аналитично повелително наклонение на формите от типа дано пиша, дано пишеш, дано пише, дано пишем, дано пишете, дано пишат / вж. напр. Георгиев 1991, стр. 341 ; Куцаров К. 1998, стр.187 /. Становището се подкрепя убедително и от Кр. Чакърова – автор на изключително ценно за граматиката ни изследване, поставящо на вниманието ни критериите за квалифициране на някои спорни глаголни съчетания в съвременния български език / вж. Чакърова 2001, под печат /. Според нея “очевидно е, че композитумите с дано са сложни глаголни форми с оптативно значение, един от членовете на императивната парадигма” /пак там /. Уважаван изследовател като Ю. С. Маслов включва към повелителното наклонение и формите от типа стига писа / вж. Маслов 1981, стр. 241 и стр. 278 /. Кр. Чакърова също обобщава / имайки предвид и съчетанието стига плюс сегашно резултативно време – стига си писал /, “че в случая трябва да говорим за сложна повелителна глаголна форма” / пак там /. Не е трудно да установим, че новоприетите конструкции от типа дано пиша; стига писа, стига си писал имат същия механизъм на формообразуване и инвариантна семантика с разгледаните по-горе ще пиша; нека пиша, да пиша.

Малко по-различни са аналитичните форми за условно наклонение в съвременния български език: бих писал, би писал, би писал, бихме писали, бихте писали, биха писали. Задължителен компонент в тях е участието на резултативно деятелно причастие /т.нар. минало свършено деятелно причастие /, представящо основния глагол. Маркер на кондиционала е “специфичната условна форма на спомагателния глагол бъда” – бих / вж. СБЕ 1998, стр. 408 /. Особеното на формалния показател е, че той все още се изменя по категориите лице и число. Фактът е лесно обясним – присъствието в конструкцията на нелична глаголна форма “премества” изразяването на персоналността към спомагателния глагол.

Иначе можем да твърдим, че бих в голяма степен се е десемантизирал и се е специализирал като сигнализатор на условността. За високата му граматикализация е показателно обстоятелството, че силно са избледнели значенията свидетелственост, носено от морфемата –х, и относителност / ориентация на действие към минал момент / – грамема, генетично свързана с маркираното изказване / свидетелско или преизказване /. Бих не се изменя и по време, но тук причините са други. Условното наклонение изразява константна имплицитна следходност, подобно на повелителното наклонение, на базата на спецификата в семантиката си / вж. пак Куцаров К. 1998, стр. 187-188 /. В такъв случай формата за минало време би била абсурдна, а формата за бъдеще време – редундантна. Впрочем не изключваме възможността в по-далечна перспектива спомагателният глагол бих да стане неизменяем и напълно да се граматикализира като частица-морфема за кондиционал. Вярно е, че тогава словоформата ще загуби изразяването на категорията лице, но то може да се поеме от личните местоимения, както е в много от западноевропейските езици, например: аз би писал, ти би писал, той би писал...и т.н. Това, разбира се, са само теоретични прогнози, но те се основават на досегашния исторически развой на грамемите, сигнализиращи следходност. Ето и един пример от българската художествена литература :

“...Матей, Симон, Вартоломей...и със увереност

би искали да влязат в “ своя дом”... / Л. Стоянов /

Ще обобщим, че са налице очевидни формални аналогии между аналитичните бъдеще време, повелително наклонение и условно наклонение. Видим е стремежът им за пълна граматикализация, насочен към установяване на единен формален показател тип частица-морфема, който в контактно положение със спрегаемия глагол / или с причастие плюс спомагателен глагол / да сигнализира споменатите граматични значения. Целта до голяма степен е изпълнена. Както вече отбелязахме, в съвременния български език темпоралната грамема за следходност / бъдеще време / е добре диференцирана формално и семантично от модалната неграматична следходност, изразявана от повелителното и условното наклонение. Императивът и кондиционалът, от своя страна, също са добре обособени. Несъмнено идентичният развой на разглежданите граматични форми е свързан с общото в тяхната семантика. Влияние е оказала и липсата на граматично изразяване на бъдещето време в по-старото състояние на българския език, което е принудило грамемата да “търси” формалния си показател сред модалните глаголи, изразяващи следходност.

Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я

Георгиев 1991: Ст. Георгиев Българска морфология. В.Търново, 1991.

Куцаров К 1998: К. Куцаров. Категорията време и значението следходност в повелително и условно наклонение. - Славистика. Пловдив, 1998, стр. 185-189.

Маслов 1981: Ю. С. Маслов. Грамматика болгарского языка. Москва, 1981.

СБЕ 1998: Т. Бояджиев, Ив. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език (фонетика, лексикология, словообразуване, морфология, синтаксис). София, 1998.

Чакърова 2001: Кр. Чакърова. Към въпроса за парадигматичната природа на някои спорни вербални съчетания в съвременния български език, или за “граничните” зони в граматиката. Бургас, 2001, под печат.